Кой излиза с Волумния?

Волумния (на латински: Volumnia, Cytheris) е артистка и танцьорка през втората половина на 1 век пр.н.е. по времето на Цицерон и Марк Антоний.

Тя е освободена (вероятно гъркиня) и любовница на множество влиятелни мъже през нейното време. Като артистка тя има името Cytheris. Към списъка на нейните обожатели и любовници принадлежат нейният бивш собственик Публий Волумний, Марк Антоний, Марк Юний Брут и политика и поета Гай Корнелий Гал, който я нарича в произведенията си Lycoris.

Гай Корнелий Гал (на латински: Gaius Cornelius Gallus; * 70 пр.н.е. във Форум Ливии (Форли); † 26 пр.н.е.) е римски политик, поет и първият префект на Египет от 30 пр.н.е. до 26 пр.н.е.

Произлиза от обикновено семейство и след убийството на Юлий Цезар става praefectus fabrum на политика и военачалник Гай Азиний Полион и помага при защитата на земната собственост на поета Вергилий. Те след това се сприятеляват много и започва успехът на Корнелий Гал в литературата. След смъртта на Полион той отива през 39 пр.н.е. при Октавиан Август, по-късният Август и командва неговите войски в битките против Марк Антоний.

През 30 пр.н.е. Октавиан напуска Египет и поставя Корнелий Гал като управител (praefectus Alexandreae et Aegypti) на новата римска провинция до 26 пр.н.е..

Гней Корнелий Гал е първият префект на Египет и се подчинява само на Август. Богатата на зърно провинция се превръща в житница на Римската империя. Гал има право да прави обиколки из страната и да пътува по един път на годината до Рим. Той поставя надписи на три езика на остров Филе (Philae) и на пирамиди с описание на неговите действия.

През 26/27 пр.н.е. Гал е сменен по неизвестни причини и обвинен. Вероятно понеже поставял името си на пирамидите. Август му отказал приятелството си с формално съобщение (чрез renuntiatio amicitiae от Prinzeps), което означава без юридически мерки, но приключване на приятелството между Август и Гал. Това води до приключване на политическата му кариера. Следват многобройни обвинения от Сената. След завършения процес Гал се самоубива.

Гал е поет и е написал четири книги и елегии. Той е основател на римската елегия.

Намерен е негов папирус и е разчетен и реконструиран заличеният негов надпис на обелиска от Александрия, който днес стои на площада пред Базиликата Св. Петър в Рим.

Марк Юний Брут (на латински: Marcus Iunius Brutus) е римски сенатор от периода на Късната Римска република. Става известен като един от убийците на Юлий Цезар.

Произхожда от плебейски род и вероятно е роден през 79 пр.н.е. Син е на Марк Юний Брут и сестрата на Марк Порций Катон Младши, Сервилия Цепионис, любовница на Юлий Цезар. Брут е осиновен от брата на своята майка Квинт Сервилий Цепион.

Брут в началото е противник на Помпей Велики, убил баща му в Галия, но после се присъединява към него, когато той защитава делата на оптиматите. При битката при Фарсала в Тесалия (48 пр.н.е.) Брут минава на страната на Цезар, който приятелски го приема и през 46 г. му дава да управлява Цизалпийска Галия, а през 44 пр.н.е. става и претор, след което получава за управление Македония.

И въпреки всичко Брут застава начело на заговора против Цезар. Касий го привлича на своя страна. Примерът на Брут подбужда и други знатни римляни да участват в заговора срещу Цезар. В заговора са въвлечени около 60 сенатори. Целта е с убийството на Цезар да възстановят републиканския строй. Решено е да го нападнат на 15 март 44 пр.н.е. по време на последното заседание на сената преди Цезар да замине на Изток. По време на заседанието един от заговорниците приближава Цезар уж да го моли за амнистия на заточения си брат. Към него се присъединяват и останалите заговорници. След като един от тях дръпва Цезар за тогата, което е знак за нападението, останалите изваждат кинжали и започват да нанасят удари. В пиесата на Шекспир „Юлий Цезар“ последните думи на диктатора са „Et tu, Brute?“ („И ти ли, Бруте?“). Според Светоний Цезар казал на гръцки „και συ, τεkνον?“ („kai su, tecnon“, „дори ти, дете мое?“) (De Vita Caesarum, Liber I Divus Iulius, LXXXII).

След като Цезар е убит, на Брут и останалите заговорници не се удава да увлекат подире си и народа. След погребението на Цезар тълпата се втурва с факли към домовете на Брут и Касий. Същата година Марк Антоний убеждава римляните да прогонят убийците на Цезар. На следващата година самият Марк Антоний тръгва с легионите си да прогони от Модена Децим Брут и го убива. В битката при Филипи Брут, въпреки че първоначално побеждава Октавиан, в крайна сметка е победен и се самоубива.

Брут е женен за Порция Катона, дъщерята на Катон Млади, която е и негова първа братовчедка. С нея имат един син, който умира през 43 пр.н.е.

Marc Antoine, en latin Marcus Antonius (M•ANTONIVS•M•F•M•N), né le 14 janvier 83 av. J.-C. à Rome (République romaine) et mort le 1^er août 30 av. J.-C. à Alexandrie (Égypte), est un homme politique et militaire romain

Après une jeunesse turbulente aux côtés notamment de Curion et Publius Clodius Pulcher, il sert de 57 à 52 av. J.-C. dans l'armée avec le grade de chef de la cavalerie en Syrie, Judée et Égypte, sous le commandement de Gabinius.

En 52 av. J.-C., il rejoint Jules César et combat lors de la Guerre des Gaules au siège d'Alésia (juillet-septembre 52 av. J.-C.). Il participe ensuite à la guerre civile contre Pompée, durant laquelle il s'illustre politiquement en défendant la cause de César en tant que tribun de la plèbe en 49 av. J.-C., et militairement lors de la victoire à Pharsale l’année suivante. Lors des campagnes de César en 48-47 av. J.-C., Marc Antoine est nommé maître de cavalerie et s'occupe de l'administration de l'Italie et de Rome en l'absence du dictateur. Il s'acquitte mal de sa tâche et perd un temps la confiance de César. Il devient cependant son co-consul pour l'année 44 av. J.-C.

Après l'assassinat de César, Marc Antoine, alors consul, parvient à se maintenir au pouvoir tout en éloignant les conjurés, mais face à l'hostilité du Sénat, mené par Cicéron et par le petit-neveu et fils adoptif de César, Octavien, il se trouve rapidement isolé, puis vaincu lors de la guerre civile de Modène et déclaré « ennemi public ». Cependant, il réussit ensuite à réunir l'armée la plus importante d'Occident, grâce au ralliement de Ventidius Bassus, puis à ceux plus ou moins volontaires de Lépide, Munatius Plancus et Asinius Pollion. Devant le renouveau de la cause pompéienne et républicaine ainsi que la mise à l'écart d'Octavien, il forme avec celui-ci et Lépide une alliance pour se partager la République romaine : le second triumvirat. Cela représente l'union des héritiers politiques de César face au Sénat et aux « Républicains », partisans des meurtriers du dictateur.

Les triumvirs sont victorieux des Républicains lors de la bataille de Philippes en 42 av. J.-C. et Marc Antoine, grand artisan de cette victoire, se réserve la réorganisation des provinces d'Orient tout en gardant le contrôle des Gaules. À la suite de la guerre civile de Pérouse, où ses partisans sont vaincus, le pacte de Brindes et la paix de Misène répartissent les terres romaines en 40 et 39 av. J.-C. L'Occident revient à Octave tandis qu'Antoine est confirmé en tant que maître de l'Orient, perdant cependant les Gaules, Lépide gardant l'Afrique et Sextus Pompée les îles italiennes et le Péloponnèse. Antoine se remarie avec Octavie, sœur d'Octave.

Il se consacre notamment à la lutte contre les Parthes qui sont passés à l'offensive. Un de ses lieutenants, Ventidius Bassus réussit dans un premier temps à les repousser et triompher des Parthes, puis, avec le soutien financier et militaire du principal vassal romain en Orient, l'Égypte ptolémaïque de Cléopâtre VII, Antoine organise une offensive de très grande ampleur qui tourne à la déroute en 36 av. J.-C., la situation revenant au statu quo précédant le conflit. Antoine rompt alors définitivement avec Octave, s'installe en Égypte, vivant avec la reine Cléopâtre, auparavant mise sur le trône d’Égypte par Jules César lui-même. Antoine réorganise en dix années la totalité de l’Orient romain et s'y comporte comme un prince hellénistique.

Octavien, qui s'est débarrassé de Lépide et Sextus Pompée en Occident, se pose très habilement en défenseur de la civilisation romaine contre les ambitions de Cléopâtre et la « déviance orientalisante » d'Antoine, qui a rompu avec sa sœur pour une reine étrangère, et provoque la guerre entre les deux rivaux en 32 av. J.-C. Le commandant de la flotte d'Octave, Vipsanius Agrippa, l'emporte en septembre 31 av. J.-C. lors de la bataille d'Actium. Acculés par les légions octaviennes, Antoine puis Cléopâtre se suicident au début du mois d'août 30 av. J.-C.

Les actions politiques de Marc Antoine auprès de César puis au sein du second triumvirat participent à la chute de la République romaine. En 27 av. J.-C., quelques années après la mort d'Antoine à Alexandrie, le Sénat décerne à Octave les titres de Princeps et surtout d'« Auguste », jusque-là réservé aux dieux, ce qui marque la fin de la période républicaine et le début de l'Empire romain.

L'historiographie antique est influencée par la propagande augustéenne et est globalement défavorable à Antoine à partir du moment où il est maître de l'Orient et qu'il rencontre Cléopâtre. L'image de cette dernière est noircie afin d'en faire l'adversaire malfaisant de Rome et le mauvais génie de Marc Antoine.